Стъпки по пътя

На фокус

Ако животът е път, нещата, които правим, са стъпките по него. Кога в права линия и напред или с известно лъкатушене, вървим по пътя, докогато ни е отредено. Жалко е да се стои с вкопани нозе – пътят е, за да се извърви. Добре е, че не знаем колко е дълъг и кога ще свърши.

Докато го има – ще вървя с любопитство. Ще скитам по планини и диви брегове, ще чета и ще пиша, ще слушам музика, ще наблюдавам и ще фотографирам – все любими неща, които превръщат пътя в прекрасно приключение.
Политиката не е сред тези любими неща, но понякога раздвижва антените ми.

Защо Blue & Blues.

Защото синият цвят ми е любим.

Защото навремето бях запален фен на един син отбор. Не само безвкусно, а и кощунствено е да се свърже името на Левски с  Газпром. Тогава може би някогашното „Динамо” ще приляга повече на отбора.

И на трето, но не последно място, защото синьото беше и се надявам отново да бъде символ на полезната промяна за България. Днес по-ясно от всякога се вижда, че само надежда за това не е достатъчна. От разглобените отломки или на чисто – но отнякъде трябва да блесне синя искра и да запали чист огън, който този път да не угасва или просто да изтлява. Защото тлеенето не е достатъчно. Необходим е огън, който да стане истинска и реална алтернатива на една партия, която си смени само името. Защото в момента такава алтернатива няма. Има само политическа чалга.

Blues, защото това е мъдра музика, която гледа на страданието със самоирония. Защото не е натраплива, шумна и просташка, а се лее естествено като планински поток. Защото излъчва жизненост и чистота, любов и страст, уязвимост и болка, но и достойнство.

Заради всичко това – Blue & Blues.

Убедително обосновани мнения, наблюдения и анализи ще намират място в различните рубрики, дори позицията им да се различава от тази на неговия собственик – т.е. моята. Защото всеки върви по пътя със собствените си стъпки.

Добре дошли и приятно четене.

За връзка: slaveyabaldeva@gmail.com

Мижим, докато чакаме чукчето да удари

Да говорим, че 1300 г. България никой не я е купил – два дена след откровението на товарищ Толстой, че Русия ще си купи и другата половина на страната ни след напазаруваното вече Черноморие, е като след дъжд качулка. При положение че има изумителната упоритост за:

– газов хъб с руски газ;
– непрекъснато отлагане на интерконекторните връзки със съседите ни;
– поддържане на руски анклав в парк „Росенец“ и недосегаемост за работещия „на загуба“ Лукойл;
– придобиване на български предприятия под ветрилото на руска банка;
– всяване на паника от бежанците, но неглижиране на растящия брой руски граждани с имоти у нас, както и опит за улесняването им да придобият българско гражданство;
– допускане на имперски вестители като нощните вълци с рейда им през България;
– толерантност към паравоенни организации, обучавани от руски военни;
– плащане на реактора за „Белене“, при положение че не знаем дали го има;

„. ..ние не плащаме глоба или санкция – ние плащаме за изработено оборудване, което е реален актив, който вероятно има стойността най-малко на това, което е присъдено“ – каза финансовият министър.

А защо не поискаме да го видим това оборудване, дето изобщо не ни е нужно, аджеба? Май не влиза в сценария да питаме.

В енергийния покер България плаща, без да иска да види картите на противника. Тя плаща и за невидимото, стига да й го поиска „освободителят”.

Като казвам, че България плаша, портфейлите си няма да отворят радетелите за големия енергиен шлем или сложилите някъде подпис без официален договор.

Минаха 108 години, откакто България обяви своята независимост. Но днес тя се държи като изцяло купена от „освободителя” си, докато той продължава да я пазарува. „И така до края на света” – както се пееше в песента на тъпия им филм.

И какво от това.

Въпрос на избор

Щеше ли да започне Втората световна война, ако не беше сключен пактът Молотов – Рибентроп. 77 години след началото й полският министър на отбраната допуска, че тя би могла и да не избухне. Пактът окуражава Хитлер да дръпне Европа за опашката, като нахлуе в Полша на 1 септември 1939. В този момент той и Сталин постигат синхрон с оглед на дългосрочните си интереси. Хитлер за момента си е спестил възможен враг. Засега му стигат Великобритания и Франция. Последната не му е особено препятствие. А Сталин не се обвързва отначало с бъдещите си съюзници Великобритания и Франция срещу него, защото се опасява, че това ще спре агресията на Хитлер. Защото на Сталин му е нужна война между капиталистическите държави. Нужна му е, докато изчаква взаимно да се изтощят, за да се включи в суматохата и да започне да „освобождава” наред, откъдето е решил да мине. Получава му се политическият покер. Настоящ съюзник – бъдещ враг и бъдещи съюзници, с които е отложил съюза заради пакта Молотов – Рибентроп, му стават нещо като полезни идиоти по различно време.

Полезните от полза и за себе си в същото време вкарват в употреба мита за „чичо Джо” – Сталин, добродушния и недодялан симпатяга – съюзник. Ни гък за Катин. Разсеяност в Нюрнберг.

Симпатизирам на Полша – страната, захапана синхронно от запад и изток през 1939. Уважавам мнението на г-н Антони Мачеревич – министър на отбраната на Полша. През 1939 Европа е била врящо гърне. Процесите и тенденциите са били ясни – ненаситен глад от страна на Германия и СССР. С оглед на общия им срещуположен апетит си мисля обаче – как е било възможно той да бъде спрян. Да бъдат озаптени. Едновременно не е било възможно, разбира се. За това, заради което Великобритания и Франция обявяват война на Германия – за нахлуването в Полша, на „чичо Джо” след броени дни никой не му обявява война, когато захапва от изток. Прощават му последователно много други неща в името на съюза срещу Хитлер.

Но гърнето е вряло и все е щяло да избухне, си мисля. Ако не на 1 септември 1939, ден или дни по-късно. Съгласието между свастиката и сърпа и чука – макар временно и с други перспективи, просто става факт на 23 август 1939. Можеше и да е друга дата, но това не е важно.

Никой не обявява война на СССР за настъплението във Финландия, за Литва, Латвия и Естония.

През ноември 1940 в Берлин пристига Молотов, че „Hunger still unsatisfied”. Иска Румъния България и Унгария.. Югославия и Италия – тоже.

Иронията е – за нас трагична, че един диктатор, сбъднал временно националния ни идеал за обединение на етническите българи, отлага с четири години завладяването на България от друг такъв, лишен от подобен етнически сантиментализъм. Неговата фиксация е в това – да ни е абониран „освободител”, когато по негова преценка се налага. В името, освен на всичко друго и на каквото там е необходимо в момента, и на „общия” ни славянски корен, към който се оказва, че все пак не принадлежим.

Днес можем да разчитаме на помощ и защита от нашите съюзници в случай на нужда. Да разчитаме на подкрепата им, при положение че полагаме координирани усилия тъкмо с тях. Вместо да въртим евразийски и неоосмански обръчи на държавната си талия. Въпрос на избор.

За охраната на България или не

По молба на Министерството на отбраната НАТО ще охранява въздушното ни пространство за една седмица. Дали охраната ще продължи, зависи от нас. А Русия започна внезапни учения в Черно море. Не знам дали е точно заради това, че в продължение на една седмица два F-15 ще облитат територията ни. Русия по-скоро следва хода на мисълта си – че е заобиколена от врагове, ако съседите й не са нейни марионетки, а си позволяват да защитават своя национален интерес.

Навремето Сталин е убедил Чърчил и Рузвелт, че поляците от Люблин са законното полско правителство за сметка на тези от Лондон. Люблинските са му били послушни, а той уверява западните съюзници, че СССР се нуждае от приятелска Полша. Приятелска – в смисъл на лишена от собствена воля държава. Люблинските поляци съставят правителство след нахлуването на Червената армия в Полша през септември 1939. По-точно СССР съставя полско правителство от тях, след като досегашното такова е принудено да емигрира в Лондон. Чърчил дава заден. Непримиримостта му към съветското нахлуване в Полша на 17 септември 1939 се омекотява, а военното престъпление в Катин отива към глуха линия. За това престъпление говори и Джордж Ърл – американски пълномощен министър в България, който не успява да убеди Рузвелт. Последният му отговаря, че германците са фалшифицирали всичко.. Срамен епизод е отказът на Великобритания да допусне полско участие в парад на победата в Лондон, за да не подразни Москва.

А поляците изпълниха своя дълг пред съюзниците при Монте Касино. Изпълниха го с цената на много жертви.

Какво е изкуплението за съюз с диктатор срещу друг такъв. То е победа над единия в съглашение и компромиси с другия, че Втората световна е свършила. Но не е. Тя продължи със Студената. Разведряване, презареждане и други дрън-дрън приказки не вършат работа. Те само досипват прах в очите, че войната е свършила. С потенциала на днешните военни средства за унищожение не знам дали ще дочакаме Трета световна в буквалния смисъл. По-скоро – тя и в момента тлее като недоизгасен огън от Втората, която допусна и прие аватар на нацистка Германия за свой съюзник, с който да си разпредели сфери на влияние.

Проблемът е, че един гледа напред, а друг – в пъпа си. Един се развива свободно, друг навсякъде привижда врагове и търси агресивно обяснение. Не му е изгоден мирният живот.

Ето какво казва М.Калинин на 20 май 1941:

„Ако вие сте марксисти, ако вие изучавате историята на партията, сигурно разбирате, че основната мисъл на марксисткото учение е да извлича максимална полза за комунизма от огромните конфликти сред човечеството.”;

„..Капиталистическият свят е пълен с въпиещи мерзости, които могат да бъдат унищожени само с нагорещеното желязо на свещената война.”
Дали пък не излиза, че православният джихад всъщност не предхожда ислямския от днешно време.

Дали не му е автор. Да му е необходим ислямския като повод да се намеси и да раздаде своето „правосъдие”.. Това, което им е отнел Хитлер, като ги е изпреварил в това, за което са се готвели. И за което изискват вечен исторически дивидент, че са били на правилната страна, при положение че са сключили пакт със същия този Хитлер навремето.

За седмица НАТО ще охранява въздушните граници на България. Началото е 9 септември. Едва ли датата е избрана случайно. По-скоро разкрива перспектива за развитие, от която България беше категорично лишена на същата дата през 1944.

През тази 1944 и предхождащите я българските управници са полагали усилия да я опазят от „освобождение”, чиято цена им е била ясна.

От това – дали българското правителство ще предпочете съюзниците да охраняват границите на държавата дългосрочно, или ще наклони тежнение да вижда пожелателно в Черно море платноходки и сърфове, ще зависи много.

НЕкои коректни политически мисли

Както си вървях из града, видях да приближава някакъв тип. Не помня как изглеждаше, нито цвета на дрехите му. Това, което ми направи впечатление, беше, че докато върви, си реже ноктите с нокторезачка. Правеше го, сякаш е най-естественото нещо на света. Изглеждаше самовглъбен. Може би Архимед е изглеждал така, преди да извика „Еврика!”. Като че ли излъчваше послание – „Как не се сетихте, пичове? Първият съм.” Преди няколко години видях друг екземпляр да прави същото от балкона си. Цъкаше отгоре и „освещаваше” улицата.

Можех да си помисля: „Уф, какъв простак.”

Вместо това си помислих, че сигурно времето му е твърде ценно и го пести по този начин. Съвместява вървенето с още нещо.

Тогава ми хрумна аналогия с днешното състояние на проекта „Белене”. След като обяви готовност да го възобнови, правителството ден по ден чака отговор от руска страна, докато лихвите се трупат също ден по ден. Дължим на Русия по 167 000 евро на ден, след като ни осъди пред Арбитражен съд. Нашето правителство избра да не плати 625 милиона евро на часа и да прати „Белене” в небитието, където уж го беше пратило. Сега сме отворени проектът да го бъде. Така и така толкова пари сме дали. Що да не стане пък.

Мога да си помисля – „Какви безотговорни типове. Що за енергийно некрофилство – да въртиш, да сучеш и все да наливаш народни пари в черна дупка – гьол. България и гражданите й са им рогът на Амалтея – като брашнян чувал ни отупват. И все не им стига. Още искат. А всички видни шлемовейци гребен вирнали и енергийно пророкуват – хем да не изпадаме от клуба на ядрените държави, хем целият голям шлем отново да възрасне – почти като черния лорд Волдемор от „Хари Потър”. Съвсем ни вземат за идиоти. Няма значение дали си купуваме дрехи или си ги шием по поръчка. Дрехите получаваме с тяхната ръка в нашия джоб. Ако ще и втора ръка да сме ги купили.

Вместо това си помислих, че правителството ни е мъдро. То чака лихвите да се трупат, защото три пъти мери, преди да отреже. Преценява как да избере най-доброто за България и за нас. Няма значение дали докато го прави – си цъка ноктите с нокторезачка, или си пипа ушите и прочие. Помислих също за горката Русия. Целият свят ревнал срещу миролюбието и спортистите й, налага й някакви санкции. А нашето правителство проявява алтруизъм – не към нас, но пък към славянските ни освободители. Хубаво е, че все някого искат да освобождават. В Крим се случи, а на цяла Украйна или на части от нея им предстои до броени дни май.

Стига черногледство. Те ни казаха: „Работим в интерес на гражданите”. Това е лозунгът за президентската кампания. Вярвам, че работят в наш интерес. Защо интересът ни да включва предварително да знаем кой е кандидатът. Магаре, жена или друго – какво значение има, след като сме съгласни като Марийка от вица за Иванчо.

А по шлема двуглав орел кълве и бял полумесец потраква

Тези дни ми привлече вниманието реклама по радиото за ХII музикален фестивал „Моцартови празници“ в Правец. Няма нищо лошо такъв фестивал да се проведе там. Само в комбинацията между събитието и мястото има нещо оксиморонно комично. За момент си представих как Тодор Живков слуша Моцарт, докато решава важни държавни дела или по-скоро – докато претворява в дела повелите, спуснати от Москва.

За това мислех да пиша основно, но родната политическа рулетка се завъртя под напора на събитията, а топчето все по-уверено взе да заема истинското си предначертано място. Място – странно, за да не кажа несъвместимо, с оглед на това къде все пак членуваме. Май и тук има нещо оксиморонно. И повече никакви приказки за евроатлантизъм и за европейско развитие на България не могат да внушат доверие или да имат каквато и да е тежест.

Второто правителство на четирибуквието (на България уж) рестартира проекта АЕЦ „Белене”, който първото след мъчителни врътки спря. Тогава продължително се игра на играта „ще го бъде – няма да го бъде” или „тука има – тука нема”. Е, днес се оказва, че Ще Го Бъде, защото Тука Има, каквото си требе – ест такая партия. Необходимо ли е да припомням или да изписвам абревиатурата й. Четирибуквието се готви да ексхумира и „големия шлем”. То така разбира диверсификацията. Всичко да е в лапите на повелителя.

Българската държава в лицето на второто правителство на четирибуквието приложи различен стандарт към двама турски граждани. Всъщност към единия никакъв стандарт не приложи – просто го остави да се измъкне, след като уби семейство български мотористи. Може би е бил с редовни и безукорни документи за разлика от другия, над когото приложи своевременно произволната си рутинност – прегазвайки закон и решение на съд.

По форумите (засега) се надига вълна от погнуса:

„Днес оставих и последни капчици надежда. В студиото седеше премиер на България, който по всякакъв начин насаждаше страх, безизходица, безполезност на евро- и натовската ни принадлежност и пълно навеждане в източна посока. С каква лекота дефинира и започването на „Белене” и „Южен поток”. Нито дума за солидарност и с Европа, за усилване и превъоръжаване на армията, за по-голяма натовска подкрепа, за нищо. Настъпи отново време разделно за България. С този субект и партийно икономическите му кохорти определено не сме от една и съща страна.”

„Този, ако беше на мястото на цар Борис, пръв щеше да е пратил евреите в газовите камери. С оправданието, че иска да запази България от гнева на Хитлер и че така иска да установи специални отношения с него.”

„Гърция няма ли опасност да бъде залята от бежанци, ако Ердоган реши? Има, и то огромна, правено е. Но не предават военните пилоти, които избягаха при нея.”

„… за сметка на това беше много убедителен при номинацията на Бокова и при назначението на Манолова.. Доста убедително държи Р.Овч. на ключова държавна енергийна позиция, вместо да го даде на прокурор за процедурата по гьола… Убедително връща маса комунисти във властта и дава зелена писта на червени милионери, като Валентин Златев, който скоро получи кино „Сердика”, за да строи хотел… Убедително увеличава външния дълг на страната като компенсация за некадърното управление…”
„С днешното ни правителство, парламент и православна църква българските евреи щяха да се окажат до един с изтекли паспорти и щяха тихомълком да отпътуват с конския експрес за Аушвиц. По чисто административни съображения, с възможност за обжалване от вътрешността на газовите камери.”

Ще продължа все пак с ХII международен музикален фестивал в Правец, че да се разведри малко атмосферата. Той ще е от 16-и до 21-и август в града, където зрителите ще слушат оперна и симфонична музика, джаз и др. на сцената край езерото пред хотел Риу Правец Ризорт, в зала „Правец“ на хотела, в залата на читалище „Заря 1895“, на площада пред община Правец и на други места.

„А портретът от стената тихо ме следи“ – се пее в стара песен. Пее се за неугаснала любов и за призив към бившия любим „чуй – върни се ти.“ В случая паметникът на площада „тихо ще следи“ концертите.

Концерти и музикални празници могат да се провеждат навсякъде, включително и в родния град на бившия диктатор, управлявал страната 33 години. В Правец фестивалът се провежда от 12 години. Изглежда като опит за разчупване на стереотипа – градът да поражда асоциации не само с Тодор Живков и компютрите „Правец“ 16, но и с културни събития. Естествено е навсякъде да има грижа за инфраструктурата, да никнат нови сгради – включително и шатри, ако някой е решил. Не беше и не е естествено обаче да се полагат извънредни грижи тъкмо за родното място на предишен държавник – приживе и след смъртта му. Отчетлива е носталгията към него и култът към него, също – по неговото време. Уж го изключиха от партията и се разграничиха от него. После малко по малко отново им стана свиден и му вдигнаха паметник. На откриването му присъстваха както съпартийци, така и някои бъдещи евроатлантици и радетели за европейско развитие.

Трябва да е доволен, ако можеше да види какво става в държавата с 1300-годишна история, която преживя чужди владичества, но успяваше да възкръсне. Държавата, на която стоя начело 33 години, и която без война се опита да лиши и официално от независимост, като я направи услужливо 16-а дупка – република във фалшивия кавал на СССР.

Не чувате ли безподобното: „Ха-ха-ха!”, докато бодрата му смяна се е заела да довърши делото му – с нахлупен до кръста голям шлем. А по шлема двуглав орел кълве и бял полумесец потраква.

Черно-зелено-червено

Преживяваме пореден протест на държавата срещу гражданите. По света обикновено гражданите протестират пред нея. Тук, ако го правят, тя се цупи или минава в контраатака. Тя се опълчи срещу тях в лицето на министъра на културата, получил рамо от премиер и главен прокурор. Искащите оставка на министъра бяха наречени „хора, които се занимават само с искане на оставки …“ Коя друга държава класифицира свои сънародници, изразяващи гражданска позиция, като професионални искачи на оставки – т.е. безделници, които нямат какво друго да правят.

По аналогия започна разследване срещу организатора на протеста срещу кремълските „вълци“ Асен Генов за … лентяйство. Като става дума за подобно възраждане на „добрите стари“ соц- традиции, биха могли да поизтупат от нафталина и термина „битово разложение“ или пък да създадат нов – „гражданско разложение“. Идва от „досадни“ и „мотаещи се в краката“ на държавата сънародници от чужбина и от България.

Министерският съвет внесе в парламента законопроект срещу тероризма. Той дава извънредни пълномощия на службите да ограничават граждански права и да се разпореждат с имущество – движимо и недвижимо, да разтурят митинги и събрания и др.

Едва ли някой може да упрекне Едуард Сноудън в антипатия към Русия. „Путин подписа нов репресивен закон, който не само нарушава човешките права, но и се противопоставя на здравия разум. Мрачен ден за Русия“ – е коментарът му за приетия там антитерористичен закон (http://offnews.bg/news/Sviat-_12/Eduard-Snoudan-razkritikuva-prietiia-ot-Putin-antiteroristichen-zakon_632486.html.

Антитерористичният закон в България се появи след протеста срещу моторизираните кремълски вълци. Дали защото не те са проблемът, а протестиращите срещу тях.

Държавното катеначо пред министъра на културата е в манталитетен и ценностен синхрон с това пред руската хибридна война срещу България.

Държавата е минала в контранастъпление срещу своите граждани, както го направи преди три години с контрапротестите. Основания за това ни дава безразличието й към дейността на паравоенните формирования, обучавани от руски инструктори, които откровено целят преориентация на страната към изток. Основания за държавно контранастъпление ни дават и изявленията за непременно миролюбие към реален агресор, което дискредитира България пред съюзниците й. А междувременно тренировките“ на военизирани „българи“ с руско самосъзнание върху бежанци вече преминават и върху българи, несъгласни с хибридните кремълски атаки срещу родината ни. Заплахите на Бисер Петното отпреди три години вече се материализират именно днес – при уж алтернативата на Орешарски.

Както е тръгнало, е съвсем реално утре нашето Черноморие да осъмне като поредното Приднестровие, Крим, Луганск или Донбас. Кой ще попречи над този евентуален български „Доганск“ да се развее трибагреник в черно-зелено-червено. Ако се намери някой, той няма да е сред миролюбците. По-скоро ще е от кръга на искащите оставки, на търсещите отговорност, на протестърите, „лентяите“, „екстремистите“, на тези, които искат България да принадлежи към нормалния и свободен свят истински, а не привидно – както досега.
Хубаво е Черно море да се демилитаризира, но тъкмо в момента не е реално.

Наложително и нетърпящо отлагане обаче е България да се демутризира. Няма да е лесно, но пък е реално. Тогава срещу черно-зелено-червения флаг в комбинация с руски знамена, чукове, сърпове и георгиевски лентички на гражданите не им остава друга алтернатива освен да развеят червено-зелено-белия флаг.

Безотговорно е да допускаме да се игнорира заплахата с държавна неадекватност. Надеждата е, че имаме съюзници, на които обаче дължим лоялност. Защото това е наша обща война на отбрана срещу настъпващия Мордор.

Чик-чирик от славянското дърво

Последните дни определено подлагат държавата на тест. Като например – доколко е готова да разпознае реална опасност или предпочита да се прави, че я няма. Натраплив хор откри опасност там, където не съществува. Справка – „флотилията” срещу Русия. Този хор периодично не пропуска да „открие” опасност именно за Русия, не за България. Той ревностно бди на фронта на православието и славянството – имперския инструмент срещу собствената му държава.

А неспиращите тестове ескалират под измамно невинна форма и под флага отново на православието и славянството. Те ескалират точно тук, защото съпротива няма. Полша не допусна вълчи провокации на територията си.

Случаят в Бургас, където паравоенни българи с руско самосъзнание и камуфлажно облекло – с подчертан интерес към билките, нанесоха побой над други българи – несъгласни с вълчия руски марш из България, беше неписана граница, която срамно се премина. Затова оттук-нататък може да очакваме всичко. Щом жертвите на побоя ще бъдат осъдени, това е поредният зелен сигнал за безнаказана славянска и паравоенна интервенция срещу страната ни. Очевидни са опитите да се обезсмисли окончателно и без това колебливото й присъствие в ЕС и НАТО.

Ние не дължим нищо на Русия, за да се чувстваме вечно виновни, както ни се вменява. Ако тя ни гледа с лошо око в момента, гредата е тъкмо в нейното око. Какъв е този пожар да й угодим и угаждаме задължително, независимо какво прави тя. Анексията на Крим и агресията в Украйна забеляза само този, който няма да се кандидатира за втори мандат. За тях обозримият бъдещ победител в поредните избори не отваря дума. Той не е ястреб. Той е диалогичен. Той търси пътища и мостове. Той може да се гордее с всичко. Вчера той спря „Белене” и „Южен поток”, тръбите за който не спират да пристигат, тъй както е спрян. Днес той е готов да ги стартира отново. „Защото така” – както се казва в една симпатична реклама.

Защо тогава кметът на София да не разреши вълчия марш. Други от хора говорят – Българя да настоява пред Европа да си извоюва по-специфични отношения с Русия. Та те дори в момента са специфични. Статутът на парк, „Росенец”, „Лукойл”, съпротивата на правителството да смени собствеността на „Булгартрансгаз” – все в услуга на една страна. Но тя не е България. Какво да изискаме, та да е още по-угодно на Русия и на обслужващия я български персонал.

Държавата допуска обучението на паравоенни организации на нейна територия от руски граждани. Вчера те биха протестиращите българи срещу вълчия поход в България. Какво ще направят утре и доколко то ще прилича на разразилото се след 9.09.1944 предстои да видим. Може и да не чакаме особено дълго.

Прочетете тази книга

Това са всъщност две книги, издадени в общо цяло от Издателство „Изток–Запад” – „Америка и американците” от Алексис дьо Токвил и „Русия и руснаците” от Астолф дьо Кюстин.

Засега съм прочела частта за Русия. Това са 32 писма, в които авторът наблюдава и разсъждава върху видяното. Съпоставя го с родната Франция и с други места, където е бил. Първото писмо е от 5 юни 1839 г. В Русия стои 3-4 месеца. Погледът му е прецизен и добросъвестен почти като скенер или рентген. Поглед на свободен човек, попаднал в различна среда, чието образование, ерудиция и чувствителност се обединяват в мощен лъч, който да проникне под привидностите и да освети скритото под тях. Това е поглед, повтарям, на свободен човек, способен да проявява самокритичност и самоирония.

Тук няма предпоставени тези, пропаганда и агресия. Разказът е плавен, логичен, извиква въпроси, чиито отговори е трудно да се нарекат ласкави, особено ако претендират за истинност. А те са точно такива. Спирам дотук. Да дадем думата на мосю Астолф дьо Кюстин, живял и написал това през 1839 г. Цитатите са дълги, но четенето си заслужава. Сянката на миналото е оживяла и е съвсем реална заплаха днес – през 2016.

Стр. 24 – „Когато видях руските царедворци при изпълнение на задълженията им, бях поразен най-напред от необикновената покорност, с която те изпълняваха своята роля на велики владетели. Те са един вид височайши роби. Но веднага щом монархът се оттегли, те си възвръщат непринудеността на жестовете, увереността на маниерите, безцеремонността на тона, в неприятен контраст с пълното себеотрицание, което са демонстрирали миг по-рано. С една дума, в поведението на цялата тази свита …. цари дух на прислужничество.”, „безкористно и инстинктивно раболепничене”.

Стр. 69 – „Съдбата на пътешественика чужденец зависи изцяло от степента на добросъвестност на чиновниците от всички нива, … ако решат да се заядат с него, никога няма да успее да докаже своята правота. И страна, администрирана по такъв начин, иска да я смятат за цивилизована като страните от Запада!”

Стр. 106 – „Колкото и да е безгранична властта на руските монарси, те извънредно се плашат от всяко неодобрение или дори проява на откровеност. Потисникът повече от всеки друг се страхува от истината. Според него единственият начин да се избегне хорското присмехулство е да се предизвика ужас и да се поддържа тайнственост.

Стр. 115 – „Цялата сила на езика е впрегната в намерението да се прогонят мисълта и чувството, при това – без да личи, че ги крият, за да не изглежда неестествено.”

Стр. 212 – „Тук хората угодничат и без личен мотив – така, както се играе заради самата игра.”

Стр. 213 – „ В присъствието на императора астматикът може да диша, парализираният старец възвръща пъргавината си, болните оздравяват, подаграта не съществува, влюбените не горят със своя любовен плам, нито един младеж не се забавлява, няма умни хора, които да мислят, няма никакви хора!!! Това направо е оскърбление за човешкия род.”

Стр. 215 – … по волята на императора синът на най-изтъкнатия благородник в империята можел да се окаже от по-низша класа, докато синът на един от неговите селяни можел да се изкачи до най-висшата.”

Стр. 217 – „.. всеки индивид може да напредва по чин само по волята на императора. ..”

– Подобна социална организация поражда такава трескава завист, такава постоянна амбиция, че руският народ се е превърнал в абсолютно негоден за нищо друго народ, освен за завоюване на света.”

Стр. 218 – „Мога да ви кажа само, че откакто съм в Русия, виждам в черни краски бъдещето на Европа.”

Стр. 219 – „От всичко това можем да направим заключението, че Русия, която е могъща в своя дом и която предизвиква страх, когато се сражава с азиатски народи, ще се пречупи в битката срещу Европа в деня, в който реши да хвърли маската и да започне война като продължение на надменната си дипломация.”

– „Видях този колос отблизо и ще е трудно някой да ме убеди, че това творение на Провидението е орисано да намали варварството в Азия. Струва ми се, че то е предназначено да накаже гибелната цивилизация на Европа чрез ново нашествие.”

Стр. 231 – „Веднага щом като някой от тях подаде глава над тълпата, той придобива не само правото, но и – нещо повече – приема задължението да малтретира другите, като им предава ударите, които сам получава от висшестоящите; все едно чрез злото, което упражнява, компенсира злото, упражнявано върху него самия. По този начин стъпало по стъпало слиза надолу и духът на произвола – чак до основите на това нещастно общество, което съществува единствено чрез насилието. Това насилие обаче е от такова естество, че принуждава роба да лъже сам себе си, за да благодари на тирана. И от всичкия произвол … се ражда онова, което според руснаците е обществен ред – мрачно спокойствие, ужасяващ гробовен мир.”

Стр. 233 – „Искате да управлявате цялата Земя както древните общества – чрез завоюване; стремите се да превземете с помощта на оръжието страните, които да са ви от полза, а оттам – да потискате останалата част от света с помощта на терора. Разширяването на могъществото, за което мечтаете, не е разумно и не е морално: и ако Господ ви предостави това могъщество, то ще донесе нещастие на света.”

Въпросното могъщество действително периодично принасяше и принася нещастия за света. Ние ли не сме го изпитали от така нареченото си още освобождение. То, могъществото, и до ден днешен у нас продължава с мрачна и неотстъпна енергия. То следва своя интерес и така е било винаги. Въпросът е, че и днес за пагубната му върху националния интерес енергия са петимни да услужат „български” батерии – коминтерновски реотани. И няма кой да им сложи прът в спиците.

Дори напротив. Преди няколко години уж големият шлем умря официално – без обаче да спрат да се оттичат към него едни пари. Днес е 2016. Но шлемовейната ексхумация е отново актуална. Не като търсене на отговорност за потъналите досега милиарди. Не като бъдещи плащания по арбитража. Защото е ясно, че отговорни за всички тези плащания ще сме пак ние.

И защо не, след като търпението ни в началото на 21-ви век напомня на забелязаното от дьо Кюстин в Русия от първата половина на 19-и век.

На този фон рейдът на руските „нощни вълци” през България – едва ли не по стъпките на 3-ти украински фронт, идва да покаже за сетен път, че страната ни си остава припозната /препикана/ територия за „освободителя”-окупатор. И това – независимо от членството й в ЕС, към който тя отправя вопъл да вземе отношение към шлема или части от него, от които се беше твърдо уж отказала. Защото всички тук вкупом невинни.

Астолф дьо Кюстин се оказа пророк – вижте днешна Русия. Наблюденията и изводите му от 1839 сякаш оживяват и се материализират зловещо днес. Обезсърчително е, че историята се повтаря циклично без особени поуки. Дали 2016 наивно или безотговорно не протяга ръка към нищото или направо към 1939.

Ние сме посред нищото и на зиг-заг в стремеж за балансиране между несъвместимости, а баланс между тях повече не е възможен. Това, че някои го намират „изобретателно”, не е повод за утеха, а за гняв. Защото – както прочетох в мрежата – „сякаш всеки ден назначават Д.П. за председател на ДАНС.”

ГЪРГАРИЯ

По повод казаното от премиера, че накрая от ЕС ще останат само България, Гърция и Румъния, един форумец стесни Съюза и отстрани Румъния. Останалите единствени – Гърция и България, той обедини като Гъргария. Импонира ми чувството за хумор, опитвам да ми импонират и опитите за такова. Последното е с променлив успех. Напоследък живеем търпеливо в гаргарата, която си правят с нас.

Тепърва ще ни се разкриват последствията от BREXIT – предвидими или не толкова. Чувството е особено. Все едно седим пред белите полета на днешната история – бъдещ учебник, в който нечие перо оставя знаци и послания. Такова беше усещането ми за България през 1989.

Опиянението, че нещо тръгва в различна посока, беше измамно. Никога не сме държали писалката и листовете. Допуснахме да ни измамят и заглавикат нееднократно. Вместо да сринем паметниците на измамата, допускаме и днес да никнат нови „братски” могили – нова ескалация на изискването за благодарност към окупацията, наречена освобождение.
BREXIT мина и изненада мнозина, включително и мен. Мислех, че няма да стане, макар и с малко. Но стана, и то по ирония с малко. Дали завинаги – ще видим. Запомних краткия коментар на Цветозар Томов, че британците ще съжаляват, че са разрушили обединеното си кралство. Защото с отказа си да са част от ЕС, предизвикаха Шотландия, която предпочита да остане в Съюза за сметка на общото кралство. И Лондон „въстана” заради същото. Запомних горчивия му финал: „Бог да пази кралицата, горката”. Той твърди, че няма BREXIT, a ENGEXIT. Също – че шотландците ще извадят по-скоро чудовището Неси, отколкото да излязат от ЕС.

Давам си сметка какво могат да кажат гласувалите за BREXIT по повод на България – най-бедния и нещастен член на Съюза – съюз, който те избраха да напуснат. Един от тези гласували казва – за него Англия е „Хилтън”, а България – „мазна закусвалня.”.

На мен не ми допада изборът на британците. Но нека преди да се отдадем на яростен патриотизъм (у някои от нас – професионален), за да громим този британец, да помислим каква е България днес. Да помислим и на кого да се обиждаме и за какво. За това, което другите забелязват, че сме, или за това, в което са я превърнали наши сънародници – остров на стабилност. Може би и двете страни са прави. В момента България е остров на мазна и смазана взаимна стабилност между отделните власти. Тя е и причина нищо да не помръдва. Симулираме движение като крякаща в полог кокошка с чувства за значимост.

Имаме ли стратегия. Как реагираме адекватно на недвусмислени заплахи или на очевидни промени. Като се правим, че първите ги няма. Защото предпочитаме пред координирана защита на общия ни съюзен интерес да се правим, че ги няма. Иначе всеки предпочита сърфове, яхти и платноходки да цепят вълните.

А промените от 23 юни 2016 на острова ще ни засегнат. Там пеперудата махна с криле. Трептенията ще дойдат и до нас – да се добавят към бодряшкия управленски тон, съпътсващ назидателно хода на събитията – обикновено със задна дата.

И докога така, бе, братя българи. В руските народни приказки при щастливия финал се казва, че три дни яли, пили и т.н. Но ние, защото сме по-големи светци от папата, нашият преход продължава повече от 26 години и краят му още не се вижда.

Междувременно светът около нас се развива и променя. А ние си оставаме остров на замръзнала стабилност с всичките й отвратителни екстри, от които уж имахме волята да се отървем.

„Патриотични игри“

Не знам дали още го има, но във Велинград преди около 10 години се мъдреше заведение „Сръбска скара Рим”. На Витоша пък има хижа на Софийската филхармония „Пънчето”. Безспорно е, че подобни странни асоциации имат претенции за визия. Но тя е доста спорна, защото „обединява” различни неща с непосилна лекота – времево, цивилизационно, музикално или културологично. Липсва убедителна спойка в заглавията. Привнесени са изкуствено. Имат цел да съчетаят несъвместими и отделно съществуващи дадености. Да привлекат внимание. Това разбира се не е осъдително, макар да е комично. Може да се приеме, ако не за лош, то поне за странен вкус. „Първа цигулка”, „Втора цигулка”, „Маестро” и т.н. биха били по-подходящи за хижа на Филхармонията. „Лепа Брена”, „Тито”, „Милошевич” или „Тигрите на Аркан” са по-автентични за имена на сръбска скара в сравнение с Рим. Макар че някои от тях са толкова „подходящи”, колкото днес в Германия е да се появи заведение „Хитлер”. Сигурно е само, че второто няма как да стане.

Няма нищо комично обаче в декларации за евроатлантическа принадлежност с кремльовски запах. Даваш мигач на запад, но завиваш на изток. Мигачът с неизпълнена посока е спорен ориентир за действителната цел. Пресконференции под форма на отговор на литературен въпрос „Колко голям НАТО-вец съм” – без право на въпроси от страна на пресата, ако изобщо е имала намерение да ги зададе, са притеснителни. Защото будят въпроси на чий вятър в платната си разчитаме по принцип. И дали държавна политика не ни е да сме сърфисти според вятъра, откъдето задуха. Без значение от необходимостта за солидарност към флота или флотилията (ужас, казах думата), в чийто редове сме.

Президент за бой се стяга обаче, майно льо, и това е играта. Трудно се прикрива целта за геополитически поворот. Бъдещият разпознаваем и добре стоящ явно няма да е като сегашния, щом не го припознаха за втори път. Първия път значи са се излъгали, че ще им е познаваем. Вече не го познават. Въпросът е кой и върху какво добре стои. Дали хора като Раковски, Ботев, Левски, Захари Стоянов, Стамболов биха били разпознаваеми за бъдещ президент на България днес. И кой ще го излъчи, ако е в силата си да го направи. И ще го направи ли, ако той не обещае и не изблее партийна вярност, а не работа за българското. Работа – безкористна и посветена, без гарантирания медиен заслон на КОЙто трябва, дето вече го няма уж.

Има ли някой, който днес ще издигне и застане зад кандидат като споменатите по-горе българи. И ще бъде ли този някой човек, който ще приеме тяхната кауза за своя, вместо само да им закачи портретите в кабинета си и да си кюти или грухти в партийно съгласие и охолство, докато не изтече мандатът му. А трюфелите – в партийната каса.

В обозримо бъдеще първото е неосъществимо. Казаха ни го с недомлъвки, с връткания, с вината у другите – не у тях.
Останалото са „патриотични” игри – да ловим и вързваме бежанци, да не сме никога против Русия – независимо какво прави тя. В стил на приказката „Каквото прави дядо – все е хубаво”.

Това са аксиомите, зададени пред бъдещия президент на България и пред самата нея.

Ако това се превърне в реалност, а тя е достатъчно обозрима, няма причина за примирение с „патриотичните” игри, които нищо не променят, а обещават само застой, както досега..