Стъпки по пътя

Featured

Ако животът е път, нещата, които правим, са стъпките по него. Кога в права линия и напред или с известно лъкатушене, вървим по пътя, докогато ни е отредено. Жалко е да се стои с вкопани нозе – пътят е, за да се извърви. Добре е, че не знаем колко е дълъг и кога ще свърши.

Докато го има – ще вървя с любопитство. Ще скитам по планини и диви брегове, ще чета и ще пиша, ще слушам музика, ще наблюдавам и ще фотографирам – все любими неща, които превръщат пътя в прекрасно приключение.
Политиката не е сред тези любими неща, но понякога раздвижва антените ми.

Защо Blue & Blues.

Защото синият цвят ми е любим.

Защото навремето бях запален фен на един син отбор. Не само безвкусно, а и кощунствено е да се свърже името на Левски с  Газпром. Тогава може би някогашното „Динамо” ще приляга повече на отбора.

И на трето, но не последно място, защото синьото беше и се надявам отново да бъде символ на полезната промяна за България. Днес по-ясно от всякога се вижда, че само надежда за това не е достатъчна. От разглобените отломки или на чисто – но отнякъде трябва да блесне синя искра и да запали чист огън, който този път да не угасва или просто да изтлява. Защото тлеенето не е достатъчно. Необходим е огън, който да стане истинска и реална алтернатива на една партия, която си смени само името. Защото в момента такава алтернатива няма. Има само политическа чалга.

Blues, защото това е мъдра музика, която гледа на страданието със самоирония. Защото не е натраплива, шумна и просташка, а се лее естествено като планински поток. Защото излъчва жизненост и чистота, любов и страст, уязвимост и болка, но и достойнство.

Заради всичко това – Blue & Blues.

Убедително обосновани мнения, наблюдения и анализи ще намират място в различните рубрики, дори позицията им да се различава от тази на неговия собственик – т.е. моята. Защото всеки върви по пътя със собствените си стъпки.

Добре дошли и приятно четене.

За връзка: slaveyabaldeva@gmail.com

24 май и още нещо

Честит празник на българската писменост! Тази, която светите братя са разпространили сред славяните, без те – св. Кирил и Методий, и ние да сме такива. Тези братя и тогавашната българска държава са причина за днешната писменост на славяните, включително на тези, които по това време не са имали държава, но впоследствие са си втълпили, че са върхът на сладоледа, трети Рим и задължителни наставници на всички славяни и на обявени от тях за такива, та да им попадат в „законната” асимилация на де що видят.

Не настояваме да са ни благодарни. Никога не сме го правили. Даже сме склонни да сме благодарни на настояващите за това без основателна причина за окупациите, наречени освобождение.

Днес пославянчена и официална русофилска България си стои заплетена в паяжината на империята. Надежда за родината е събитието от 23 май – присъствието на хиляди хора с обща воля за промяна в една от властите поне на първо време. Като естествен подстъп към изгубената отдавна нормалност. Годината може да е 2017, но с оглед на ситуацията е все още 2013. А 2013 скоро няма да свърши. Важното е, че заспалият й дух се събуди, за да установи, че между правителството на Орешарски и поредното на рекордьора в печеленето на избори няма съществена разлика. Очакваме развитие.

Литературата и поезията в частност са хубаво нещо, но „не, сега не е за поезия.“

Ме-е-е-е-е

Няма „патриоти” да роптаят как България пропусна да изиска от Газпром наддадени милиард и половина. Няма и държавна заинтересованост.

Това, че сме в контраст с останалите страни от ЕС, също не впечатлява институции и обитаващи територията. Да, обитаващи територията, тъй както добитък пасе на поляната. Национално преживяме, докато от 73 години страната ни е изтръгната от нормалния си ход и е донор на азиатската империя. Днес „патриотите” са заети с друго – да са национално отговорни като участници в правителство, парламентарни комисии, областна управа и т.н.

Вкусна е сламата, значи, сънародници. Да дъвчем тогава. Тях това ги устройва идеално.

А щом и нас – няма проблем.

И ?

Помните ли Путин в бяла престилка над поредния, употребил „бояришник”, загрижен и обграден от лекари. А какво ли е причина за трагедията към 60 души да се простят с живота след пиене на препарат за почистване на вани. Ако е толкова cool всичко в Русия в противодействие на „либерастка, толерастка и соросоидна Европа”, защо руснаците се тровят със заместител на жизнено потребния им явно алкохол, който обаче не могат да си позволят. И защо изпитват такава масова потребност да се опияняват с нещо. Ако животът им е О.К., защо наистина го правят.
Губернаторът на Крим разкри перспективата – Путин да стане пожизнен цар на Русия, след като тя пък стане империя.
Путин в бяла престилка над поредния нещастник, оскотял от недоимък и пил „бояришник”, е обещание, че ще му трябват още много бели престилки да посещава подобни печални събития.
Защото неговият модел обещава още много бели лицемерни престилки. Какво се случи през режима му. Подводницата „Курск”, която потъна, без той да приеме предложената помощ. Литвиненко, Ана Политковская, Борис Немцов загубиха живота си. Сигурно пропускам някои. Да, няма доказателства, но всичко става в удобен момент.
Бъдещето на Русия такова, каквото се очертава, си е неин собствен проблем.
Наш проблем, неотлагаем повече, е, че мнозинството от напиращите за нов парламент партии защитават интереса не на България, а на чужда държава. Тъкмо на Русия – с ненакърнимия монопол на ЛУКОЙЛ, с отлагането и забавянето на интерконекторни връзки със съседите ни. Новината е, че в началото на април до нас ще доплуват реакторите за АЕЦ „Белене”, от които май се отказахме през 2012.
„Няма не искам, няма недей.”
„Москва не вярва на сълзи.”
Тя иска редовен кеш.Тя иска и смята за редно редовният и дългогодишен данък „Москва”, който й плащаме (132 тона злато за освобождение срещу окупация през 1878), развиващото се социалистическо общество с трите му фалита, разходите по тройния шлем (хонорар за родните рублоидни измекяри), декемврийският податък за Атомстройекспорт от ГЕРБ (не можеше ли да се избегне).
Ами какво да ви кажа, сънародници. На крака ни дойде Лаура Коьвеши. И незнайно възникнаха „спонтанни” събития откъм съдебната власт откъм доскоро управлявалите ГЕРБ дори . Мълчанието на „алтернативата” й БСП внесе негласна хармония. Иначе са „непримирими” врагове, нали?
Най стройно се очертаха като съюзници в борбата за това – нищо да не се промени.

Този президент

Последната пресконференция на президента приемам като достоен финал за трудния и предизвикателен мандат, който му предложиха събитията. Този президент действаше в името на българския национален интерес.

Но мощният патрЕотичен хор, според който патриотизмът се отъждествява с безропотно съгласие или възхищение с каквото прави Русия, не мисли така. Дали ще е отхапване на територия от съседни страни и създаване на от никого непризнати държави – Южна Осетия, Приднестровие. Дали ще е анексиране на Крим от Украйна и създаване в Украйна на разни републики – Луганска и Донбаска, все е същото. И щом се е забил там един флаг, значи да не оспорваме ерекцията на геополитическите му амбиции.

Да се съгласим да станем част от тях. Поне ни е познато, мило и свидно. До не толкова отдавна. Да си останем геополитически и евразийски препикани – запазена мярка за днешна България, която е уж в ЕС и в НАТО.

Не мисля, че на хвъргачката на ябълки спонтанно й е хрумнало да го прави. И като й попречиха да го направи, да пищи, че й нарушават журналистическите права.

Отсега му се канят, когато му падне охраната. Но бъдете спокойни, стожери на демокрацията в сянка си остават охранявани. Почетният и неидващият в НС. Какво тук значи някакъв си президент. Току виж му предявили и някакво обвинение.

Срещу отиващия си президент ще продължи КОЙнометът. Казвам го така, за да не използвам екскременти. Като пък споменавам за тях, как да пропусна, че вице-контра-президентката даде интервю за една агенция.
Все по-ясно ще се разграничават двата противоречащи си избора за развитие на България – този на отиващия си президент – с избора му за България в Европа и НАТО, с добрия и уреден живот. Другият е този на КОЙнометите – за припълзяваща към Евразия България. Процесът е вече в действие.

ГЕРБ даде положителна оценка за президента, оказал се не толкова свой, колкото го мислеха. Сигурно затова пропуснаха да го подкрепят за втори мандат. И сгрешиха.

На пързалката на историята чакат доста хора.

Този президент не е сред тях.

Издислав

Момиче на 13 години е родило първото бебе в България за 2017 в Сливен. Момче е и се казва Динко. Липсват данни дали бащата не се казва Издислав.

Това си е новина, дори и без Бареков. Невръстна тенденция към динковизация. Успокоява ме само напомнянето на премиера в оставка да не забравяме какво е направил за нас. Каза ни го на изпроводяк, докато очаква отново да чуе „Hail, Caesar” и да го подкара, както си знае.

Мисля си за наперилата гребен „алтернатива”, на която той се обявява за такава.

Не е ли символичен този знак, че дете ражда първото дете в България. Че се притуря проблем към проблема, без да е фиксиран същият този проблем, без да е разработена стратегия за решаването му. Ще се потруди ли някой новороденият Динко да получи образование и стимул за развитие или той наред с мнозина други ще се превърне в осигурен изборен глас за търбуха на днешното статукво.

„Противоречащите си“ „алтернативи“ тихо приветстват появата на новата електорална подкрепа. За предпочитане – необразована, неосведомена, т.е. – управляема и на разположение.

Издислав – ни повече, ни по-малко.

Определено Щраус вместо играет гармонист

И на този 1 януари, както всяка година, гледах концерта на виенската филхармония – този път с най-младия досега диригент Густаво Дудамел от Венецуела. Мисля си, че атмосферата на тези концерти в първия ден на всяка нова година символизира същността и посланията на обединена Европа към нейните граждани и към света. Професионалното ниво на оркестъра и диригента са винаги безукорни, а музиката – прекрасна и внушаваща радост, уют, доброжелателност. На този професионализъм са свидетели милиони, гледащи по телевизионния екран, както и възпитаната публика в залата. Освен всичко друго, за мен е удоволствие да наблюдавам реакциите и изражението на тази публика – усмивките, удовлетворението, явната естетическа наслада. Също – контактът между нея и диригента – с умението му да го „включи” и предизвика, с чувството за хумор и с лекотата на това музикално общуване.

На фона на концерта беше вплетен и трудът на хора с различни професии. Посветеност и любов към това, което правят, излъчваха както музикантите, така и жената, приготвяща виенски шницели. Също – художничката или строителят, подреждащ павета по площада с изображения на ноти. Също – бижутерът, направил пръстен със скъпоценен камък. Общото между тях беше именно прецизността и посветеността им в това, което правят. Хора, съзнаващи удоволствието от него, но и отговорността да го представят на високо и професионално равнище, а не как да е. Какво би се случило, ако само един от оркестъра изсвири фалшива нота. Много е вероятно тя да не остане единствена. Да последват още и още и очарованото впечатление да се срине като колода от карти. Но не се случи.

Днес, под това впечатление от прекрасния концерт, си давам сметка за неговата съизмерност с целите, заложени в създаването и утвърждаването на ЕС, както и за тревогите по отношение на перспективата му.

Изпълнението на Виенската филхармония и на диригента бяха безупречни – като на добре функциониращ часовник. Само че – лишени от приспивно и равномерно тиктакане. Напомням отново за контакта между диригент и публика.

ЕС може да не е най-прецизният инструмент-часовник, отмерващ и направляващ времето и развитието на членуващите в него. Но без него и заложеното у него чувство за общност, добронамерено сътрудничество и взаимна полза, нахъсеното и възрастващо провалило се минало атакува да надскочи историческия си хоризонт. Жадува да превърне претърпения провал в утрешна победа – чрез подкопаване на презираните от него европейски и християнски ценности.

2017 обещава тревоги, предизвикателства и още провокации към цивилизования свят. 2016 беше само нейното начало. Може да звучи злокобно, но така се очертава. 2017 ще продължи да изпитва имунната система на нормалния ред и на законността, на цивилизацията – в лицето на ислямския и на православния фундаментализъм.

Дай боже на епицентъра да му се изчерпят ресурсите, та да рахатяса светът. Дай боже и реакциите на Европа да са по-адекватни и координирани, за да продължи на 1 януари да слуша Щраус и фамилия, а не играет гармонист.

Честита нова година!

Въпрос на оцеляване

Как да съчетаем и съвместим принципната християнска благост и ислямската агресия с атентати, които явно ще продължат.

Християнството изживя дните на своя терор. Кръстоносните походи свършиха. И тук някъде християнството се пропука и раздели. Част от него изригна в православен джихад –Украйна, Сирия. Ислямският не спира. По някакъв начин те са в синхрон – православният и ислямският.

И в тези дни, когато честваме рождението на божия син, очакването за бъдещето не е еднозначно.

Нека въпреки всичко съхраним своята вяра в добро и справедливост – доколкото е останала у тези, от които я очакваме и по закон им се изисква. И ако не я оправдаят тая вяра, да им държим сметка защо не са я.

Да не подменяме въпросите по важност. Не е важно, че някога министър Горанов е казал, че съпругата му го оприличава на Ръсел Кроу. Защото тъкмо образът на втория в „Гладиатор” не навява асоциации с министъра.

България е в турбулентно време, защото непрекъснато я разиграват на зарчета в барбут в клуба на споразумелите се за това. Защо не, след като сме го допуснали и го допускаме все още.

Най-добрият подарък за България ще е да разтурим този недосегаем досега клуб.

Честита Коледа, българи, и Да, България!

Дори не е агитация, а въпрос на оцеляване

От избора ни ще зависи докога.

Във Европа „враг стаен”

2016 си отива с жертви и кръв и без обещание, че няма да има опити за още. Някъде си отива след съзнателно посят ужас и разрушения – Сирия, с несигурност и тревога след терористичните атаки в Европа – за последно в Берлин. Оставена сама на себе си, Европа няма толкова голям повод за притеснения – въпреки Brexit. Въпросът е, че тя и светът се разглеждат като цел – плячка и обект за разрушение и хаос. От известно време – кратък и концентриран период. След Майдана през 2014 в Украйна и след кримските събития.

Във Европа „враг стаен” по Вапцаров. Тези, които сеят злорадо смърт, нямат нищо по-добро, което да предложат вместо презираните от тях ценности и ред. И ето, те предлагат своите еквиваленти за ценности и ред – фанатизъм, диващина и омраза към всички различни от тях.

Можем ли да не си даваме повече сметка за непротиворечащите помежду си цели на ИДИЛ и РусиЛ. И двете са органично неспособни да съществуват в собствените си граници. Изпитват непрекъсната потребност да действат извън тези граници и го правят на чужда територия. Едните убиват – взривяват, стрелят и газят. Другите току си откъснат територия от съседни държави и се месят във вътрешните работи на съседни и по-далечни. С финансиране на кресливи и полезни местни идиоти, с конспирации и хибридна несекваща агресия в различни посоки. Дали някоя друга държава си има специален институт за това – парцелирал света като муха в хербарий – да го изследва хладно и да преценява как да му въздейства според собствения си вкус. Да се съобразява с неговите представи и насоки за развитие? Хватит. Толерастия такая-онакая.

По CNN гледах последните мигове живот на руския посланик в Турция. Не оправдавам убийството. Президентът Путин го нарече терор. Как да наречем действията на Русия в Сирия и конкретно в Алепо, обаче. Хуманитарни акции може би. Стрелецът крещеше именно за Алепо. Той избра да убие посланика, за да привлече вниманието на света върху отворилия се ад. Повтарям – не одобрявам избора му. Защо ли го убиха скоропостижно. През 2011 Андерс Брейвик застреля над 70 човека. Но не го убиха. Къде има нещо гнило – в Дания или в Турция.

Отвратително е да убиваш, ако някой директно не заплашва твоя живот или този на близките ти. Съдбата на убиеца на посланика напомня за тази на Ли Харви Осуалд.

А помните ли снимката на момченцето – пак от Сирия – седнало, объркано и посипано с мазилка, окървавено. Снимка, която предизвика взрив от съчувствие. Взрив като лека вълничка край глезена на този, който бомбардира. Докато не се надигне сплотен международен взрив на нетърпимост към деятелите на провокации и терор, светът ще понася последствията от деянията им. И ще гледа отиващия си унил Барак Обама да казва, че военна намеса на САЩ в Сирия няма да реши нищо.

Българският премиер в оставка е изпратил съболезнования на руския президент за убийството на посланика в Турция.

Към 50 човека в Иркутск загубиха живота си след пиене на нещо, което не се препоръчва за пиене. Пили са го поради потребност да пият и поради невъзможност да си набавят нещо по-безопасно. В страната, в която средната продължителност на живота на мъжете е 58 г., не е ли тази масова трагедия също повод за съболезнования. Или има притеснения, че с подобен повод за съболезнование намекваш нещо. Например за курса, който е поела Русия. Курс, водещ до оскотяване и до неотложност да се накъркаш с нещо – ако ще да е последното в живота ти.

От живот до живот като перспектива има разлика, макар че всеки живот е сам по себе си ценен. Помлените на коледния базар хора в Берлин са го правили спокойно и ведро с мисълта за настъпващите празници, правили са го в представата си за уредения живот в страна с върховенство на закона и неговото спазване.

Нещастните души, пили течността, каква перспектива и сигурност са имали, какъв душевен хоризонт и полет на мисълта им се е простирал, за да приключат живота си по такъв нелеп начин.

А императорът им е зинал да възражда сферите си на влияние от времето на о боже почившия СССР. И още, ако е възможно.

Ми, ако светът му го позволи. Доналд си мълчи засега и се прави на duck. Wake up! You are Trump! Какво ли ще се събуди, леле, но поне да не спи както досега.

В Хитрино не допуснахме чуждестранни експертизи. Отказахме предлаганата ни помощ.

Навремето и Путин отказа предлаганата му помощ за подводницата „Курск”.

Допускам, че съображенията биха могли да са едни и същи.

Искам и смятам, че за България ще е по-добре веднъж завинаги да се отърве от едно единосъщие, набивано ни с „освобождения”, Народен съд, православие, славянство и други тинтири-минтири.

Справка за подобно бъдеще – Иркутск. Ако, разбира се, преди това „Белене” не стане вторият Чернобил. „Възможности” при подобен избор – много.

България? Да.

„Да, България“ е надежда за нормалност. Напоследък се отдалечаваме от нормалността в галоп, но затова пък с ентусиазъм. Още преди година стана ясно, че съдебна реформа няма да има. Гаранция дадоха взаимните „алтернативи” на себе си воглаве с ГЕРБ. При гласуването техният вожд отсъстваше от парламента. Имаше по-важна работа – да рита топка, да играе мач.

Днес е по-ясно от всякога, че всички български партии без една само, отказват да се противопоставят на руските претенции към и върху страната ни. Не само отказват, а им отварят всички врати и червени килими им постилат.

На 12 декември премиерът в оставка и руският посланик са обсъдили напредъка и постигнатото до момента в енергетиката. Изразили са и желание за продължаване и засилване на сътрудничеството в енергийния сектор. След всичко, платено досега на Русия, ще има и още. Символично е, че срещата се е провела в деня на национален траур. Още малко засилване или изнасилване на „сътрудничеството“, още нови милиарди за мегаломански корупционни проекти, още мотане за премахване на енергийната зависимост, още отказ от ремонт на самолетите ни в Полша за по-скъп такъв в Русия и т.н. Още. Още от същото.

Суверенна държава ли е България или сбор от местни институционални придатъци към една администрация на изток и неин дежурен донор.
На 13 декември президентът /2002-2012/ също се срещнал с руския посланик, като го уверил в основната роля на Русия за бъдещето на страната ни. Обсъдени били възможности за излизане на двустранните отношения от застоя, за възстановяване на взаимното доверие, за сътрудничество в икономиката и особено в енергетиката. Посланикът е изразил желание за рязко активизиране на двустранните отношения.

Докога би могло да продължи това рязко активизиране или ще е безкрайно до пълната ни асимилация. Нали императорът каза, че всъщност границите на Русия не свършват никъде. Те са дотам, докъдето в момента е решила. Те са условност за широката й душа.

През ХIII век методичното руско „активизиране“ затрива Волжка България. Сегашното „активизиране“ обещава ли нещо по-различно за днешна България между спънатите й и спъвани опити да влезе и тръгне най-после гладко по европейския коловоз. Един по един тези опити гърмят като взривени цистерни. Провалът им изпепелява едно възможно бъдеще -достойно, независимо и богато.

Др. Решетников даже ни е отредил мисия, и то „божествена”. Тази „божествена мисия” е да помагаме на Русия – ни повече, ни по-малко. Това са рамките ни на допустимо „развитие”.

Не е толкова страшно какво мисли бъдещият пенсионер. По-страшното е, че има българи, които аплодират подобна мисия и с фанатичен възторг работят за нейното осъществяване. А това е гнусно. Дали и на Левски не биха метнали въжето, та да изпълнят волята на граф Игнатиев. Да не би бащите и дядовците им да не избиваха българи с „Народен” съд или без него. Или не ги пращаха в българските ГУЛАГ – „свиден” съветски челен опит. Или не плячкосваха собственост и имот на българите, несъгласни с установяването на този опит.

А др. Решетников заговори за „зачистка” на нездравите проатлантически и проевропейски елементи. Още една „свидна” препратка към недалечното минало, което се натрапва да ни е безалтернативно бъдеще. Смърди на кални партенки, валенки и нови милиардни данъци „Русия”. С подобни „визионери” начело на страната – това.

Пак опира до съдебна реформа. Военният министър в оставка се сдоби с обвинение, че с решението да се ремонтират самолетите в Полша е накърнил интереси на руската фирма. А на нас руските интереси са ни най-свидни.

Затова „Да, България“.