Стъпки по пътя

На фокус

Ако животът е път, нещата, които правим, са стъпките по него. Кога в права линия и напред или с известно лъкатушене, вървим по пътя, докогато ни е отредено. Жалко е да се стои с вкопани нозе – пътят е, за да се извърви. Добре е, че не знаем колко е дълъг и кога ще свърши.

Докато го има – ще вървя с любопитство. Ще скитам по планини и диви брегове, ще чета и ще пиша, ще слушам музика, ще наблюдавам и ще фотографирам – все любими неща, които превръщат пътя в прекрасно приключение.
Политиката не е сред тези любими неща, но понякога раздвижва антените ми.

Защо Blue & Blues.

Защото синият цвят ми е любим.

Защото навремето бях запален фен на един син отбор. Не само безвкусно, а и кощунствено е да се свърже името на Левски с  Газпром. Тогава може би някогашното „Динамо” ще приляга повече на отбора.

И на трето, но не последно място, защото синьото беше и се надявам отново да бъде символ на полезната промяна за България. Днес по-ясно от всякога се вижда, че само надежда за това не е достатъчна. От разглобените отломки или на чисто – но отнякъде трябва да блесне синя искра и да запали чист огън, който този път да не угасва или просто да изтлява. Защото тлеенето не е достатъчно. Необходим е огън, който да стане истинска и реална алтернатива на една партия, която си смени само името. Защото в момента такава алтернатива няма. Има само политическа чалга.

Blues, защото това е мъдра музика, която гледа на страданието със самоирония. Защото не е натраплива, шумна и просташка, а се лее естествено като планински поток. Защото излъчва жизненост и чистота, любов и страст, уязвимост и болка, но и достойнство.

Заради всичко това – Blue & Blues.

Убедително обосновани мнения, наблюдения и анализи ще намират място в различните рубрики, дори позицията им да се различава от тази на неговия собственик – т.е. моята. Защото всеки върви по пътя със собствените си стъпки.

Добре дошли и приятно четене.

За връзка: slaveyabaldeva@gmail.com

Интервюто на другаря разведчик Решетников

Тихо мина някак интервюто на Леонид Решетников. Какво да кажем след него. Защото всички медии и власти мълчат. Но това мълчание казва много. То казва, че макар и членове на ЕС и НАТО, ние сме фактически и формално реСпублика на СССР – макар несъществуващ вече. Но се чувстваме добре в некрофилния му „уют“.

Много шум се вдигна покрай бежанския лагер в Харманли. Оправда се един вид апелът на патрЕотите и те се вдигнаха на изгодната си вълна. Премиерът в оставка цели два пъти ходи до Харманли – белким си вдигне поспихналата вълна. Царе на действието постфактум. Не и на превантивно овладяване на кризи вследствие на анализи. Футболни фенове – и те патрЕотично запътуваха към Харманли. От парламентарната трибуна размахаха пръст към неблагодарните бежанци.

На др. Решетников никой копче не каза.

А новият посланик на Русия у нас се „пошегува“. Тъкмо дошъл, и правителството паднало. Мисля си, ако направи експеримента да си тръгне преждевременно, какво ли ще стане и дали изобщо…

Тодор Живков постигна целта си посмъртно.

С всичко това, което допускаме да се случва в България, сме 16-а реСпублика.

Ще търпим последствията от това пожизнено.

Ало, а електронното гласуване?

Пред очите ни Турция се деататюркизира. Продължават масовите уволнения и арести. Но въпреки все по-тоталния контрол, отмениха един закон заради протеста срещу него. Ако насилник над непълнолетна се ожени за нея, да не подлежи на съдебна отговорност. Може да са се качили на черешата, но все пак спряха закона.

Еквивалент на това, от което Турция се отказа, да подчертаем – Турция на Ердоган, е на път да стане в „европейска” България. На път е да стане с шоу-референдума. С мажоритарния избор в два тура и с единия лев субсидия ще се вкараме доброволно в положението на непълнолетни, върху които да се изреждат двете най-големи взаимни „алтернативи”. Ези и тура на мошеническия ни преход. Бедата е, че той е солидно институционализиран и законово оправдан.

Народното събрание на България се премести временно в шоуто, за да спечели неговата благосклонност. Сигурно защото знае, че повечето българи гледат телевизия, отколкото да се реят из мрежата. А телевизиите и медиите са КОЙотите на еди-кой-си.

На един друг референдум хората подкрепиха електронното гласуване. Но това не е в дневния ред на шоу-парламентарната ни програма.

„Свърнах стадо, либе Радо”

Впечатли ме речта на президента Обама след загубата на подкрепената и подкрепяна до последно от него Хилари Клинтън. Не коментирам дали тази подкрепа не допринесе по някакъв начин за нейната загуба. В тази подкрепа имаше агресия. Тя беше в отговор на агресията на Доналд Тръмп. Прозвучаха взаимни обвинения – безапелационни като в игра на скуош. Там топката се връща бързо. И така – до следващия пореден удар на всеки от играчите. Но не ги мисля „аримиканците”.

Действащият президент Барак Обама свърна с достойнство и мъдрост. С вяра в силите на нацията и нейното бъдеще поне за тези четири години, за които отговорност ще носи неподкрепяният от него спечелил кандидат.

Направи ми впечатление и първата изява на новоизбрания американски президент, в която липсваше агресия към загубилия съперник, която изобилстваше по време на кампанията. И привидно, и от куртоазно приличие да е било, независимо от сблъсъка на разочарованието с възторга, но в САЩ действа механизъм, който не би допуснал произвол
на победителя над победения.

Същият този механизъм по презумпция не допуска съгласувано или разпределено с опонента възползване от властта, каквото има .. топло, топло, горещо – у нас. А не щеш ли, и у нас предстоят избори за президент – втори тур.

Вече прочетох мнения, че възторгът в руската Дума от избора на Доналд Тръмп, може да не е съвсем оправдан. Ще видим.

Тук у нас очакват да видим на ба/е/лотажа сблъсък на алтернатива за европейско и атлантическо бъдеще на България с такава за също европейско и атлантическо бъдеще за България. Само дето и зад двете стои Москва, особено зад едната от тях. Пък то и зад 20 от 21 кандидатури на първия тур пак тя си стоеше – Москва.

Сериозно се притеснявам, че сме изправени пред същински евроатлантически шизофренен избор. Кого по-напред да изберем.
Кой от двамата „съперници” ще гарантира подкрепа за например застопорената съдебна реформа, която уж продължавала според един от кандидатите. Може би без самата нея – реформата.

Беше неприемливо за този, който днес плачливо изисква подкрепа за трудно избираемия си кандидат, просто да подкрепи президента за европейска и евроатлантическа принадлежност на България, защото влошил отношенията с Русия.

По-оправдано е причината да се слага преди следствието. Така поне направи цивилизованият свят, след като една страна започна да си отхапва парченца от съседна страна като от торта за рожден ден. Тази страна живее в свят, в който всеки ден й е рожден.

Преобладаващият ни политически „елит” ни вменява, че е привилегия да сме в роля на тортата – чрез енергийни шлемове, банки, горива и др.
В неделя избираме между двете „алтернативи”, които са за сваляне на санкциите срещу Русия. Едната „алтернатива” взе да го дава на заден уекичко.

А много мощно можеше да го даде, ако вместо да подкрепи утре шоу-референдума – бетон и гаранция за днешния ни хал, духнеше вятър в платната на съдебната реформа. Заради чийто бойкот – на партиите с кандидати за президент в ба/е/лотажа, Христо Иванов подаде оставка.
Доста гласове щеше да привлече едната „алтернатива”, ако би излязла с мнение за демонтиране на МОЧА например.

По-лесно е да излезе да подкрепи шоу-референдума. Все ще придърпа нещо като вот. От днес за утре – като плячка от недооглозган труп.
Едната „алтернатива” на това, което не е, ми отправя сигнали, след като опропасти всичко, към което уж се бяхме отправили заедно. Някои от моята бивша алтернатива остават с официалната и вече не ги свързвам с моето бъдеще. Те се обГЕРБиха и вечна им памет.

Америка премина през гражданската си война между Севера и Юга и се обедини, независимо от драматичните вътрешни стълкновения по време на избори. Но, забележете – кампанията за президент на САЩ продължи 18 месеца. През това време кандидатите бяха подложени на нечовешко
напрежение и трябваше да доказват форма и готовност да поддържат гард.

Тук уж предизвестеният победител го криеха като класифицирана информация – надменно, че все ще го узнаем някога и да го естествено изберем.

Повтарям пак, че естествен избираем и доказан успешен президент имаше. Бившият германски посланик Клаус Шрамайер каза нещо по въпроса.

Късно е, либе, за китка.

Не подкрепям никого от „алтернативите”.

А по някакъв начин, ако искаме да я има България, но не като свърталище на патрЕотарски концерти, референдуми и възпроизводство на криещото се под целофана, ще трябва да сме готови и за гражданска война. Такава, каквато се е състояла в САЩ.

Това значи, че ни е нужно много време, защото преди гражданската ни война, ще трябва да се състои тази – за независимост от Русия.

Веднъж завинаги, ако искаме да я има България.

Осъзнатите граждани не са стадо, да ги свърнеш. Дай боже, да ги има.

За кого ще тропкат гвардейците

Не, не. Чувството, че не е възможно да стане по-гнусно, е измамно. Човекът, срещу чието правителство имаше повече от година протест, докато все пак подаде оставка, днес е кандидат за президент. Външно няма признаци за омерзение и непримиримост. Пробват границите ни на търпимост, докато работят върху поредния си проект, който да ни яхне.

Седмица преди изборите за президент държавата се ангажира да осигури комфорт за концерта на потенциален политически проект – ако преценят, че се налага. За охрана на събитието са ангажирани платени с нашите пари човешки ресурси, което е сигнал, че ще липсват другаде. Ако това не е покана към бъдещи неизвестни извършители да действат, здраве му кажи.

Никой не ни пита дали сме съгласни. Просто ще ни представят сметката, която да платим.

Държавата в прав текст ни казва, че не й пука за нас. Тя ще си охранява въпросния концерт. Значи има интерес за разлика от нас. За тези, на които, уви, ще им се наложи да минат оттам, освен ако не са сред феновете на събитието.

Изплюват ни се в лицето. Вижте бе, толерасти, свърши ви времето. Днес на вашето място ние ще съберем повече хора от тези, които събрахте през 1990.

Има синхрон. В предаването на организаторите неотдавна видяхме как се къса снимка на действащия държавен глава – президент на Републиката. Днес цялата държава, служби, столична община – незнайно как са ангажирани за охрана на въпросния концерт. Защото за друго очевидно не са ангажирани.

Това вече е отговор – ето го финалът на вълненията след 1989..Формална промяна на модела няма. „Лостовете” са в една и съща ръка.

Паметникът пред НДК щели да го махнат през 2017. Ми дай боже. А дали ще възстановят Пехотните казарми – паметника на участвалите във войните за национално обединение на българите.

Един въпрос към столичния кмет – несъстоял се кандидат-президент по нейно желание и по предшестващо номиниране. И въпросът е: А кога ще махнете паметника на съветската армия – от нищо освободила ни, а по.точно – заробила.

Заробила до такава степен, че в изборите за президент на България, кандидатите за такъв и днес – през 2016 да ескалират патриотизма си през премахването на санкциите за Русия, докато тя системно трови световния политически климат.

Или си представяте, че Цецка Цачева и Румен Радев са някаква алтернатива на себе си. Или останалите 18 кандидати. Всичко е изчислено. Въпросът е докога ще им търпим изчисленията.

Люлякът, пардон, целофанът ми замириса

Помните ли фонтана на площад „Славейков”? Помните ли, че човек се прости с живота, след като доверчиво потопи ръка в него? Минаха няколко години оттогава или повече. Днес фонтанът не е действащ. Опакован е в конусообразно пано, изрисувано в книги. Така е в тон с книжния пазар на площада. Не знам защо не възстановиха фонтана, а го маскираха да е в тон с пейзажа. Не знам дали не е било по-лесно вместо да отстранят смъртоносния дефект в него, просто да го покрият – заедно с нечия отговорност за нелепо изгубения живот.

Възможно е все още под паното да тече някакъв ток, но поне няма лесен достъп до него. Прекратена е възможността фонтанът да вземе нови жертви по този начин.

Затова е добре да не бъркаме по фонтани. Кой знае в кой от тях не изтича някъде ток, който може да ни убие, ако потопим ръка.

Наскоро минах през площада и като видях покрития с книжно пано фонтан, си помислих, че това е своеобразен символ на днешната ни държавност. В смисъл че проблемите не се разрешават, а се покриват. Че отказът от първоначалния смисъл – фонтана, се прелива в хармония с околната среда – книжния пазар. Може би не им се поправя фонтанът, за да е безопасен. По-лесно е да го декорират, без да ги е грижа повече дали някой ще пострада. Въпросът е приключен.

Не ви ли прави впечатление и сега как ни внушават, че въпросът е приключен. Да не питаме и да се осланяме на напоителни интервюта – нищо, че си противоречат в преследваното си единство през времето.
През май ДСБ бяха виновни, че провалили втори мандат на президента. После негова „грешка” беше, че бил ястреб срещу Русия. Днес се оказа, че бил част от предложенията на определен кръг, които били приети на благосклонно доверие, докато внезапно не се изяснило колко струват – т.е. – никак.

От нас се иска да вярваме на всичко – във всеки момент. През времето – и на трите съждения. Аджеба, кое е последното? Защото в момента последното обикновено не остава последно. Винаги има още.
В опаковката има 20 кандидати за президент – опаковани и прошнуровани, за да спрат на всяка цена един.

Ама целофанът се разтвори и много замириса.

Малко история и вероятности за утре

На днешния 14 октомври през 1915 руски кораби и самолети нападат Варна заради влизането на България в Първата световна война на страната на Тройния съюз. Стрелят не срещу военни, а срещу цивилно население. Нещо, което Русия прави и днес в Сирия. Целта преди 101 години е да се накаже България за това, че води собствена политика. Показателно е подклаждането на омраза към страната ни и към всичко българско в Русия по това време. Днес виждаме същото – не само към нас, а и към цивилизования свят, на който му писна от арогантността и лакомията й. Нищо старо не е забравено. Тогава нападението прекъсват две германски подводници с няколко торпеда. Броненосецът „Три светители“ е улучен и поема към дъното някъде около Калиакра.

Днес координирана и креслива българска защита на руската агресия, ръмжене и заплахи към света се е изстреляла във висините. Партии и претенденти за държавен глава се съревновават кой обича и защитава повече Русия от този свят, който досега я гледаше как се самообслужва с чужда територия. Това, че поне на хартия принадлежим към него, вероятно я възпира да не ни „освободи“ за трети път. Засега. Но никой и нищо не й пречи да се меси във вътрешните ни работи, да не ни възприема като суверенна държава, а като своя сфера на влияние. Напротив, помагат й доста наши сънародници. Все към нея ги тегли – нейните туристи, нейните енергийни проекти, нашия хъб с нейния газ, нейната поддръжка на нашите самолети.

Цари нервност. В парламентарна република някой си събира депутатите като круши или гъби. България е една малка Русия в момента. Не искам да живея в Русия.

Министрите от Реформаторския блок досега трябваше да са напуснали правителството, както своевременно това направиха Веселин Вучков и Христо Иванов. Няма Реформаторски блок повече. Има конформистки блок и се чудя защо ДСБ продължава да седи в него, при положение че се задават и парламентарни избори. Какъв реформаторски блок си, ако министрите ти продължават да седят в правителство, което категорично отказва да прави реформи.

Страната се дави в стабилността на застоя. Приказки за стабилност не помагат. Малко турбуленция ни трябва – да отвее стабилизаторите един по един или заедно – както предпочитат. Има вероятност номерата да не продължат да минават. Има и вероятност да зазвучи по-силно гласът на хора с истинска визия за развитието на България, вместо на политически фермери – по-точно текезесари, които виждат в нея само добитък за доене и стригане.

Говоря за вероятности, защото след толкова надежди – ето къде сме днес. В стабилния вакуум на миналото. Видяхме, че с цар не става. С пъдар – също. Не лучше бьiло и с 3-5-8 и с преименувалата се.

Някой още да не е разбрал – колкото по-далече е България от Русия, толкова по-добре за първата и за всички нас, освен за захлебващите професионално от близостта наши формални сънародници.

Винаги готови, щом е за Русия

Идва момент, в който фактите и делата ще подредят истинския пъзел, предвиден за България, докато ни предлагат някакъв привиден и по-приемлив.

Парламентарната асамблея на Съвета на Европа /ПАСЕ/ е приела две резолюции на 12 октомври 2016. Едната е „Политически последици от руската агресия в Украйна“. Втората – „За нарушаване на права на човека в неконтролирани от украинската страна територии на Донбас и в Крим“.

Изводите в тези две резолюции са откровени и безапелационни до недипломатичност:

– Русия е агресор в Украйна;
– руските войски да се оттеглят от територията на Украйна;
– свободни избори в Донбас в сегашните условия са невъзможни, тъй като няма сигурност и безопасност …;
– в Донбас и Крим е осъществена военна интервенция;
– така наречените ДНР и ЛНР са нелегитимни и тяхната дейност се контролира от Русия.

Представям си каква би била съдбата на ПАСЕ след подобно „ястребство“, ако подкрепата за нея зависеше от една партия у нас. Или от повечето. Вероятно биха сменили състава й с по-гълъбогукащи.

Интересни са и изводите в изследване на Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон и Центъра за изследване на демокрацията у нас. Конкретно за нас руското икономическо влияние е към 22 процента от брутния ни вътрешен продукт между 2005 и 2014 г.и е толкова силно, „че страната е изложена на силен риск цялата й държавна машина да бъде завладяна от проруски сили”.

Нищо чудно процесът вече да е финализиран. Вицепремиерът Дончев заяви, че ще опитаме да изградим АЕЦ „Белене”. Министър Петкова лети за Москва може би да научи какво ще платим и плащаме след арбитража. Преобладаващият брой кандидати за президент сякаш са сключили картел за защита на Русия от България и света. В хармония с всичко това се вписва решението на Конституционния съд, че давност за престъпленията на комунистическия режим има. А дали е имало престъпления всъщност. А щом остават безнаказани, какво пречи да продължат.

Пустото ни колело на историята, върти си се и скърца в рампата между 1944 и продължаващия спънат преход, който пак се занулява към 1944. Никакви последствия не търсете.

И 2013 с протеста сякаш не я е имало. Няма спомен, няма памет. Пъзелът се подреди и играта е ясна. Към Евразия и без европейски ценностни лиготии. Да се приготвим да плащаме за поредното освобождение този път от евроатлантическо „робство“.

Кемтрейлсът на евразийските гълъби

Срамът за ООН си е срам. Едни го свързват главно с оттеглянето на подкрепата за първия кандидат и номинирането на втори. По-съгласна съм с тези, които бяха срещу първата кандидатура, както и с тези, които смятаха за неуместно да се предлага втора. Получи се нещо като – от два стола, та на земята.
Последните правителства взеха да водят твърде „земна“ политика. Решението за ексхумация на АЕЦ „Белене“, пируетите „строим – спираме“, „строим – спираме“ наподобяваха движения на камшичесто – противоречиви и без логика, но в крайна сметка – теглещи в една посока. Ето че сметката дойде и трябва да плащаме за апетита на рой „неизвестни извършители“, докато компетентно коментират какво се е случило.

В същата една посока отпраща спирането на поръчката от Министерството на отбраната за нови или ремонтирани двигатели за МиГ 29. Министерството ще преговаря с „правилната“ фирма, която ще му посредничи с … познахте – руската корпорация РСК МиГ. Може би затова няма значение, че според тръжната комисия предложението на фирмата не отговаря на изискванията. Но пък само тази фирма е допусната до конкурса. Цената ще е 7 милиона лева повече. Каква ти Полша.

Но какво са 7 милиона след КТБ например.

Наблюдаваме поредица координирани камшичести движения на изток.

Междувременно Русия си поиска България и официално, като призова НАТО да се оттегли от влезлите в него страни след 2000 г. Това съвсем не впечатли правителството, нито пък кандидатите за президент, освен един – който реагира напук на името си. Другите си трайкаха. Грешка. Един забеляза огромната опасност от кемтрейлса.

Иначе 2 октомври беше заветна дата. На нея бяхме снизходени да узнаем кандидата на ГЕРБ за президент. Няма да е „ястреб“ като сегашния.

Летят гълъби. Гълъби за Евразийско Развитие на България от преобладаващия брой партии. Това, което ме безпокои, е тъкмо техният кемтрейлс. Докато тук гълъбите си летят и ни ….. по главите, в Турция акостират танкери с втечнен природен газ от САЩ. Нищо, че Турция и Русия си подобриха отношенията. В Гърция също пристигнал танкер с газ. А ние, такованка, интерконекторът с Гърция ще го пуснем през 2019. Но какво пречи да се отложи и тогава.

На 3 октомври – ден след „заветната“ дата, по обед имаше проверка на сигналите за тревога. София оглуша от натраплив вой на сирени. А преди него изкънтя по традиция метален глас: „В н и м а н и е …. В н и м а н и е….“. Тогава ми хрумна, че вместо да обяснява какво става в момента, гласът просто трябваше да каже: „Говорит Москва!“. И едва ли щеше да сбърка.

Истинската България я няма

Истинската България – тази, която би могла да бъде, не е днешната, потънала в самодоволство, че няма алтернатива и че печели всички избори от известно време насам. От една страна се изтъква като антипод на БКП-БСП, а от друга се възползва от практиките й за контрол и въздействие върху всичко.

Представям си на 2 октомври – заветната дата за обявяване на кандидата за президент на водещата днес партия, да не беше се появил пукнат журналист. Без репортери и репортерки, без камери, без пърхане. Без нищо. Как тогава щеше да се отрази „събитието” – поредна назидателна акция за разясняване пред затаилия дъх народ.

Заживковя политическият пейзаж. Не търпи да му се противоречи. Назидателен е. Произнася си мантрите за стабилност, за магистрали, за бежанци. И за Русия на всяка цена. И на тях патриотизмът им минава през съобразяването с Русия. Като на едни други. Каква е тогава разликата между тях, докато с различна и несъчетана интензивност се правят на евроатлантици. А сърцето ги тегли другаде..

Да, успешен бил сегашният президент, хвалели го западните съюзници. Но грешката му била, че станал ястреб към Русия. Към нея, миролюбивата, която военно мародерства в Сирия и избива цивилно население. Кой пусто да прочете какво е писал архимандрит Методи Кусевич още през 1914 за приноса на „освободителката” към погрома на България в Междусъюзническата война. Или да си даде сметка за енергийното ни несекващо руско робство.

Казват, че когато фактите говорят, и боговете мълчат. У нас фактите мълчат, когато някои говорят. Неотдавна не фактите казаха, че сме обявили война на Русия.

А тя си иска „своето”, т.е. нас – освен каквото друго си е наумила да иска. Все има нещо за искане, което „умом не понят”.

В целостта си и след несвършващия 26-годишен преход заникъде България е почти безвъзвратно изгубена в „освободителните” си пипала, които не са я изпуснали и до днес.